ЗА СОЦИАЛНОТО ВКЛЮЧВАНЕ (НЕ)РЕАЛНО

Вървя по улиците на шарения град и гледам хората – руси и кестеняви, мургави и снежно бели, ниски и високи, усмихнати и намръщени – и си мисля колко е хубаво, че всички сме различни.

Минавам покрай едно училище, а в двора му е шумно и весело. Има час по физическо, момчетата играят футбол и както си е редно, вдигат шум до Бога. Реферът е в инвалидна количка и им е съученик. Всеки ден той тръгва на училище с притеснение, защото да се стигне до там не е лесна работа. Първо трябва да излезе някак от вкъщи, после да стигне по тротоара до спирката на автобуса и накрая да се качи в него. Но веднъж стигне ли – всичко става лесно. Покрай сградата на училището се точи рампа, която води до входа, вътре – други устройства поемат инвалидната количка, за да стигне до всяка класна стая. Но сега той няма време да мисли за всичко това, защото играта тече, а работата му е отговорна.

Играта продължава, но вниманието ми вече е привлечено от мургав мъж, видимо ром, който в този момент излиза от училището. Работи тук като пазач. Смяната му току що е приключила и той си тръгва с бодра стъпка. Обръща се за момент на ляво и размахва пръст на две момиченца – дъщерите  му – за да внимават с лудориите като си тръгне. И те учат в същото училище. После се усмихва и излиза от двора.

Поемам и аз след него и виждам, че влиза в близкото кафене, където винаги е пълно с хора – мъже и жени, млади и стари, българи, турци и роми, учени и недоучени, влюбени и разлюбени...

Шарен град – шарен свят!

Добре дошли в страницата, в която ви напомняме, че всички сме с различни възможности, но имаме равни права!